Не мога да пропусна темата за Гоце Първанов. Текстът обаче е за смисъла от институцията "президент" изобщо.

*****************************************

ПРЕЗИДЕНТЪТ – ЕДНА СКЪПА БЕЗСМИСЛИЦА

Провокацията на Г. Първанов с идеята за референдум за членството на България в ЕС очевидно постигна основната си цел – да постави отново в центъра на обществените дебати Неговата Персона, като “отговорния политик” на България. Необходимо е веднага да се заяви, че проблемът не е изобщо дали да има референдум по въпроса или не. Такъв очевидно ще има и той ще бъде през 2006 г. Това е повече от сигурно. Нещо повече – резултатът също може лесно да бъде предвиден. Особено ако в него могат да се включат и онези няколкостотин хиляди българи, които вече са част от Евросъюза не само духом, но и телом.

В бързи анализи след провокацията, няколко анализатори направиха допускания за нейната цел – отклоняване на вниманието от собствените му проблеми (Ал. Маринов, в-к “Пари” 26.01.2004), опити да се постави отново въпроса “ЕС или Русия” с уклон към Русия, нова форма на политическата ерекция “АЕЦ” (веднага развита в предаването “Тази сутрин” на БТВ от лидера на ВМРО К. Каракачанов), подготовка на почвата за бъдещи БСП активности и т.н. Все неща от тяснопартиен или личностно-институционален интерес. Във всеки случай – далеч от националния такъв.
Тази провокация на Първанов обаче поставя отново (за съжаление все още без публичен дебат) един друг, много по-важен въпрос – ИМА ЛИ НУЖДА БЪЛГАРИЯ ОТ ИНСТИТУЦИЯТА “ПРЕЗИДЕНТ”?
Ако се проследи кратката история на тази институция в България (1990-2004 г.) несъмнено ще се откроят серия от знакови моменти и събития, които показват, че президентската институция е донесла повече вреда на страната, отколкото ползи.
Петър Младенов освен с опита си да разгроми гражданското недоволство на 14.12.1989 г. ще остане и с опита да вкара младата тогава опозиция в капана на “мирните и коректни отношения”, с което да се осигури безпроблемното осъществяване на сценария за трансформирането на “червените”, ограбени от България, пари в “националноотговорен капитал”. И макар да не успя формално да получи подписите на опозиционните партии, даде първия сигнал за подмяната, наречена “мирен преход”. Ролята му при фалшифицирането на първите избори (1990 г.) тепърва има да се разкрива.
Ролята на Желю Желев обаче е ясна отвсякъде. Договорил с комунистите измамата “мирен преход”, осигурила безпроблемния трансфер на червените политически бандити в икономически такива, влязъл в съглашение с ДС за да отстрани първото правителство на СДС през 1992 г., отстранил от СДС хора като Петър Берон, които (с всичките им недостатъци) бяха непримирими към съглашателство с БКП, вкарал в политиката и дипломацията огромен брой ченгета (някои действащи и до днес), Желев едва ли може да покаже нещо, с което да е допринесъл съществено за позитивното развитие на страната в дългосрочен план. Желев лично убеждаваше хората на 14.12.1989 г. да се разотидат и да свалят обсадата на комунистическото “народно” събрание. Преди и по време на мандата си легитимираше по всякакъв начин стария си авер Ахмед Доган, чиито политико-икономически игри започват вече да стават опасни за страната. Без да пропускаме кабинета”Беров” – “безвремието”, както някои го наричат, откривайки точно в това безвремие началото на мутренското настояще на България.
Петър Стоянов има един съществен “грях” – но с какви последици! Започвайки дебата за корупция във властта (и то корупция сред “своите”), той не намери сили нито да го докара докрай, нито дори да назове някои очевадни рецидиви с истинските им имена. Резултатът (разбира се не само от неговите усилия) – днешното “СДС”, днешното управление и днешното “дясно”.
Днешният президент очевидно се е взел повече от насериозно. Освен откровено проруската си, анти-европейска и пропартийна (БСП) дейност, Първанов се изживява и като “the best” на българската политическа сцена. И не вижда очевидното – че с вечните си хленчове за “повече власт” и с всичките си действия, подчинени на волята на Кремъл, бавно превръща в пародия и дискредитира институцията, която представлява. Институция, впрочем, която обединява в себе си атавизми още от времето на родово-племенните отношения. И Е ВРЕМЕ ДА БЪДЕ ЗАКРИТА!
Върховен главнокомандващ – отразяващ разделението на властта в племето на мирновременнен и военен вожд. За съжаление нищо не гарантира, че пряко и демократично избран президент може да бъде и “военновременен вожд” на България. Освен политическите пристрастия и навеждането към определена “Велика сила” (практика напоследък), човекът просто може да няма качества – но това не би го освободило от задължението и отговорността да бъде такъв. Ще кажете – съветници, Генералния щаб, Консултативен съвет по национална сигурност. Трагедията в Карбала доказа, че Хашек е бил наистина гениален: “Войната вървеше добре докато не се намеси Генералния щаб” (цитирам по памет неговия Швейк). В случая – Консултативния съвет. Но и без този случай е ясно, че ще мине дълго време, преди да можем безусловно да разчитаме на реално действаща симбиоза между президент-лаик във военното дело и суперпрофесионални и отговорни пред нацията военни съветници и Генерален щаб.
Лице на нацията, представлява единението на нацията и пр. – с други думи тотемът на племето. Но тотемът обикновено е бил животно, птица, предмет – нещо показващо връзката с Бог, опосредствана чрез някакъв природен елемент (или феномен) и разкриваща определена символика и митология. А едва ли един президент (или дори една атомна централа) може да бъде националния ни тотем или връзка с Бога. Единител? На кого с кого? На работници с разбойници? На просяци, ровещи в кофите за боклук с неприлично богати парвенюта? На работяги с мързеливи? На българи, отворени към света (които от своя страна също се подразделят според отношението си към днешния и бъдещ модел на глобалните отношения) с българи-супернационалисти, отричащи всичко “чуждо”? На чалгата с джаза? “Обединението” – ако изобщо е възможно все още – следва да се извърши от всички нас, българите, около ценности, разбирания и визии, които приемаме поне в тяхната обобщеност. Няма как един политически зависим субек да “ни обедини”. Както и “да ни оправи”, между впрочем.
Балансьор – т.е. шаманът на племето. Защото именно шаманът е бил носителят на мъдростта (вкл. и чрез връзката си с Бога), която е крепяла единството в племето. Шаманът е осигурявал баланса, който е поддържало статуквото в племето или е “дебалансирал системата” за да предизвика исканите (или необходимите) промени. Кое обаче гарантира, че винаги ще избираме мъдреци за президенти? Нищо! Обратното може да се приеме за по-вероятно тук, в десния долен ъгъл на Европа.
В допълнение президентът в български условия трудно може да работи “в интерес на всички българи” и в условията на “надпартийност”, поради традициите, трудно изкореними при тези нагласи у хората и при този състав на политическата тайфа в България (“Политическа класа” би било голям комплимент към тези люде). Назначенията на партийно и/или лично предани “съветници”, “експерти” и т.н. антураж са само външната страна на този факт. Накрая, той не би могъл да изиграе успешно и позитивните функции на някои бивши и настоящи монарси. А и цар, с извинение, си имаме.
Допълвайки картината с безкрайния ред издънки и манипулации на цяла плеяда “съветници” от времето на Желев досега (последният пример с позицията на К. Паскалев за използването на предприсъединителните фондове, изказана при участието му в “Тази сутрин” на БТВ, 27.01.2004 г.), става ясно защо наличието на президент в конструкцията на българския политически живот е силно дискусионно.

С други думи, бидейки парламентарна република, България спокойно може да мине и без президент–“суперполитик”, който така или иначе е достатъчно ограничен от правомощията си, както и от факта, че е човек, а не внимателно проектиран киборг, за да бъде баланс, контрапункт, лице, мъдрец, тотем, главнокомандващ и прочие.
Необходимо е обаче, да се изградят действащи механизми, които да позволяват разпределение на тези от функциите на президента, които са актуални и днес, между повече институции. Тогава, може би, гражданското общество, за липсата на което така страстно плачат политици, “експерти” и прочие мисловни титани, ще има много повече шансове да изпълнява успешно своите функции, отколкото с едни сал референдуми, с провеждането на които понастоящем българските институции и партии се плашат помежду си.

*****
P.S: Скандалът с нефтените пари на БСП просто е още едно доказателство за невъзможността на т.нар. “президент” да работи за благото на страната, особено когато е принуден да се разграничи от собствените си партийни пристрастия и обвързаности.
P.P.S: Идеята натовски войски да патрулират около българския гарнизон в Кербала само потвърждава тезата, че всеки малоумник с подкрепа от голяма партия може да се събуди един ден като “върховен главнокомандващ”. А това може да ни струва много!

11.03.2005 г.


********************

Както се  вижда - сгрешил съм за референдума. Но пък за това, че Гоце Първанов работи за себе си, за Русия и за някаква имагинерна, но доходоносна "червена идея", но в никой случай не е "президент на всички българи", камо ли "социален президент" - май не съм.